Светът е театър – днес, 27 март, отбелязваме празника на едно от най-въздействащите сценични изкуства. Това ще се случи с поредица събития в Пловдив – града, дал на България първата професионална трупа и оставил ярка диря в летописите с големи спектакли и емблематични артисти.

ЕТО КОИ СА СЪБИТИЯТА, КЪМ КОИТО МОЖЕТЕ ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИТЕ, ЗА ДА ПРЕЖИВЕЕТЕ ПРАЗНИКА:

19 ч., Драматичен театър, Голяма зала
"2084. Rex" от Кирил Фокин; Превод: Мая Праматарова; Сценична адаптация и режисура: Деян Пройковски; Сценография: Валентин Светозарев; Костюми: Елена Иванова; Композитор: Горан Трайкоски; Сценично движение: Васил Зафирчев; Мултимедия: Сергей Светозарев; Участват: Малин Кръстев, Борис Кръстев, Алексей Кожухаров, Елена Кабасакалова, Катрин Гачева, Паола Маравиля, Радина Думанян, Мариана Йотова, Троян Гогов, Ивана Крумова, Василена Кючукова, Никола́ Боев, Златко Шарков, Мария Колева, Венцислав Петров, Николай Колев, Златко Шарков, Филип Василевски

19 ч., Драматичен театър, Камерна зала "Стефан Данаилов"
"Венецианска загадка" от Джузепе Берто; Превод: Майя Праматарова; Режисьор: Здравко Митков; Сценография и костюми: Петър Митев; Музикална картина: Здравко Митков; Участват: Калин Врачански, Мария Сотирова, Павел Сапунджиев, Мина Каукова

19 ч., БНТ 2, директно
Церемония  по връчване на наградите „Икар” на Съюза на артистите в България

ЕТО КАКВО ПОСЛАНИЕ ПО ПОВОД ПРАЗНИКА ОТПРАВИ ГРЪЦКИЯТ РЕЖИСЬОР И ВДЪХНОВИТЕЛ НА ТЕАТРАЛНИТЕ ОЛИМПИЙСКИ ИГРИ ТЕОДОРОС ТЕРЗОПУЛОС:

Може ли театърът да чуе SOS призива, който нашето време изпраща? В свят на обеднели граждани, затворени в килиите на виртуална реалност, вкоренени в задушаващото си уединение. В свят на роботизирани съществувания в рамките на тоталитарна система на контрол и репресии в целия спектър на обществения живот.

Загрижен ли е театърът за унищоважането на екологичното равновесие, глобалното затопляне, масовата загуба на биоразнообразие, замърсяването на световния океан, топенето на ледените шапки, увеличаващите се горски пожари и екстремните метеорологични явления? Може ли театърът да стане неделима, но и активна част от екосистемата? Театърът, който от години наблюдава въздействието на човека върху планетата, но трудно се справя с този проблем.

Притеснен ли е театърът за човешкото състояние, което се формира в ХХI-и век, където гражданинът е манипулиран от политически и икономически интереси, медийни мрежи и корпорации, формиращи мнение? Където социалните медии, колкото и да го улесняват, са страхотното алиби за общуването, защото осигуряват необходимата безопасна дистанция от Другия? Всеобхватното чувство на страх от Другия, различния, Непознатия доминира в нашите мисли и действия.

Може ли театърът да функционира като работилница за съвместно съществуване на различията, без да се отчита кървящата травма?

Кървящата травма ни кани да възстановим Мита. И по думите на Хайнер Мюлер „Митът е агрегат, машина, към която винаги могат да се свързват нови и различни машини. Той транспортира енергията, докато нарастващата скорост взриви културното поле” и бих добавил, полето на варварството.

Могат ли прожекторите на театъра да хвърлят светлина върху социалната травма и да спрат да хвърлят подвеждащо светлина върху себе си?

Въпроси, които не позволяват категорични отговори, защото театърът съществува и устоява благодарение на въпроси без отговор.

Въпроси, предизвикани от Дионис, преминавайки през родното си място, хора на Античния театър и продължавайки мълчаливото си бежанско пътуване през пейзажи на война, днес, на Световния ден на театъра, нека погледнем в очите на Дионис, екстатичният бог на театъра и мита, който обединява миналото, настоящето и бъдещето. Дионис – дете на две раждания, и от Зевс и от Семела, изразител на флуидни идентичности, женски и мъжки, гневен и мил, божествен и животински, на границата между лудостта и разума, реда и хаоса, акробат на границата между живота и смъртта. Дионис поставя фундаментален онтологичен въпрос „за какво става дума? “ въпрос, който тласка твореца към все по-задълбочено изследване на корена на мита и множеството измерения на човешката енигма.

Имаме нужда от нови наративи насочени към култивиране на памет и оформяне на нова морална и политическа отговорност, за да излезем от многоформената диктатура на днешното Средновековие.