от Паулина Гегова

Какво е айлякът? Колкото и пъти да си задаваме този въпрос, все не можем да открием точен отговор. Не съм виждала и официално обяснение в който и да е български речник, което придава на благозвучната дума нотка енигма. Всички сме чували прословутата фраза „Айлякът не може да се опише. Просто го бичиш”, а биченето е един вид преживяване, но специфично.

Така по-тръпчиво. Сладко и в същото време изключително простичко. Не ти е нужна наука или сложна философия, за да го възприемеш. То е емоция закодирана в ДНК-то още от рождение. Понякога животът ни завърта така, че забравяме за него. За онази свобода, която се корени в основата на Айляка. Но той е навсякъде около нас и не е нужно да си пловдивчанин, за да го изпиташ… но помага.

Айлякът е като да чувстваш слънцето в косите си през лятото и дъжда по кожата си през есента. Той е светоусещане на непринудено ниво. Не го предизвикваш, не го насилваш да се появи, просто му се отдаваш.

Кореняците бичим айляка по различни начини. Разхождаме се из Стария град и се любуваме на възрожденската архитектура. Изкачваме се на Небет тепе и съзерцаваме гледката. Или на Альоша, или на Младежкия хълм, или където и да е, стига да е на високо, за да се насладим на приглушения шум и пурпурния залез.

Обикаляме алеите и горичката на Гребната база, за да намерим кътче за пикник. Пием бира в Капана, докато обсъждаме най-новия графит.  Ходим на футболни срещи на Ботев или Локото и крещим с цяло гърло от екстаз. Играем си с бездомните котки и храним птиците в Градската градина. Романтичните тeгели по Главната или по крайбрежието на река Марица са задължителни. Слушаме рок на Летния театър и спортуваме на Лаута.

Ценим позитивното си настроение, колоритните си визии, пъплещият на талази талант. Рисуваме, пеем, танцуваме, въртим пой право на улицата, защото уличният живот на Пловдив е по-кипящ, по-страстен, по-осезаем. Осъждат ни, че сме псевдо-култура, но не разбират, че културата не е нещо, което институциите ни налагат отгоре. Тя е вътре в нас и никоя бюрокрация не може да ни я отнеме. Ходим на театър, опера и концерти без да се притесняваме, че утре няма да имаме пари да си платим тока. И това не е глупост, а Айляк – пълна отдаденост на момента. На сегашния миг, защото знаем, че той никога няма да се повтори отново.

Защитаваме историческото си наследство, не се страхуваме да бъдем ренегати когато се налага, и гостоприемни домакини с широки възгледи, когато си заслужава. Сравняваме се, да! Със столицата, с чужбина, но това е защото дълго време бяхме оставени на втори план. Наричаха ни провинция, сякаш е нещо срамно, но разчупихме тази граница и доказахме, че за постиженията географските територии и държавните единици нямат значение. 

Не е нужно да си пловдивчанин, за да си айляк. Не е нужно да си кореняк, за да изолираш напрегнатото ежедневие  и да се потопиш в красотата на света. Не е нужно да си откърмен под тепетата, за да отвориш сърцето си за малките неща и многото цветове. Не е нужно… но помага.