Петър Анастасов е гост на Съботните литературни матинета на Дружеството на писателите на 13 октомври от 10.30 ч. на ул. "Княз Александър I Батенберг" 27, ет. 2. Изключителният поет , който е почетен гражданин на Пловдив, ще бъде представен от Антон Баев и Иван Христов. 

Знаковият за българската литература творец започва своя творчески път точно под тепетата и винаги когато се завръща у дома, признава: „Пловдив ми даде всичко, абсолютно всичко. Аз го обичам, дадох му и аз каквото мога. Ако в България един световен град, това е Пловдив“. 

Тази силна връзка е и причината четящата публика под тепетата да следи и отдава своята почит към Анастасов. А неговата биография, свързана с Пловдив, е силна. Бил е

главен редактор на считания за свободомислещ вестник „Комсомолска искра" и дългогодишен директор на издателство „Христо Г. Данов". В Пловдив се случва първата му театрална премиера на „Обещай ми светло минало”. 

След това Анастасов поема издателство „Христо Ботев" и директор е на издателство „Български писател". Пише пиеси като „Обещай ми светло минало", „От сняг помилвана душа", „Голям колкото малка ябълка", „Четирите посоки на света", „Църква за вълци" и „Живите от мъртвата махала". По негов сценарий е заснет филмът „Църква за вълци", както и телевизионните новели „Малка промяна в звездите", „Командировка за спомен", „Оттатък ставаш невидим". 

Автор е на стихосбирките „Зимна нежност", „Тройно огледало", „Както те обичам", „Хубава и проклета си" и др. Носител е на Орфеевия венец, награда „Пловдив" за цялостно творчество, на националните литературни награди на името на Пеньо Пенев и Николай Лилиев. 

Ето и едно стихотворение от Петър Анастасов, посветено на скъпия му приятел и неоценен поет - Николай Заяков:

***

                           На Николай Заяков 

Сняг вали, Николай, непорочен и чист —
всеки сняг има своето предназначение.
Сняг вали и поетът е декабрист,
който пак е осъден на заточение. 

Сняг вали... Не направихме всичко, нали? —
ти ­ за твоята майка, аз ­ за своя баща...
Ето,
те са вече по-млади от нас. Вали,
сякаш слизат душите им от небето... 

Сняг вали върху нашия общ рожден ден.
Сняг вали върху нашата обща карма —
непредвидени стихове с вкус забранен
и живот, програмиран като казарма. 

Сняг вали, не направихме всичко, нали —
за жените си тъжни, за децата си щури?
После някой кумирите ни свали.
После всичко наоколо се прекатури. 

Сняг вали и затрупва магическия квадрат
между Врабево, Марково, Пловдив и Брестник.
Ти и аз ­ две мишени в последния резерват
на двуноги, които се хранят с песни. 

Сняг вали, не направихме всичко, нали,
за народа си кротък, от Бога забравен?
Не посмяхме да бъдем герои.

Боли!
И е късно за подвиг да се изправим. 

Сняг вали, Николай, а душите възбог летят,
устремени към вечните ловни полета.
Колко бял е наистина белият свят!
Колко черни са мислите на поета... 

 ***

Поезията е наука
за истина и красота.
Поезията е неука
да се прекланя пред властта. 

В поезията се оглежда
непобеденият човек,
понесъл в своята надежда
надеждите на своя век. 

Поезията е изкуство,
религия и ренесанс.
Поезията става чувство,
поезията става шанс. 

Поезията става изход,
макар че вчера беше вход.
Небето пада все по-ниско,
поезията става свод. 

Разстрелват я по стадиони,
заравят я под обелиск...
А тя създава шампиони
по мятане на слънчев диск.