от Руслан Йорданов

Вълнуващата премиера на модерния балет „Ромео и Жулиета“ по музика на Сергей Прокофиев навръх Еньовден в Античния театър бе съпроводена със странни произшествия. Още в началото на спектакъла голям пожар избухна в центъра на Пловдив.

Гъстите кълба дим, виещи се над древната мраморна сцена, подсилиха ефекта на обреченост в разгръщащата се на сцената нещастна обич на двамата влюбени от Верона. „Двамина млади през стена от злоба, обикват се под гибелна звезда", е същината на трагедията от Уилям Шекспир.

В друг от спиращите дъха моменти – танцът на Жулиета със смъртта, над Трихълмието гръмна заря по случай нечий празник. Въпреки неочакваните ефекти пловдивската публика успя да отдаде цялото си внимание на изящния шекспиров спектакъл на балет „Арабеск“ и дълго да ги аплодира.

Семплите декори на „Ромео и Жулиета“ успяха да насочат изцяло фокуса към танца на балетистите, които изиграха блестящо този труден за интерпретация сюжет.  Константин Добройков беше с диригентската палка, тъй като поканеният хърватски диригент Никша Бареза тази година не дойде на фестивал „Opera Open“.

Майсторски изпипаната хореография е дело на Боряна Сечанова, сценограф на спектакъла е Иван Токаджиев, за костюмите се грижи Николина Костова-Богданова. Забележителни превъплъщения изграждат Виктория Петрова като Жулиета, Филип Миланов – Ромео. Останалите роли са поверени на Даниела Иванова, Асен Наков, Васил Дипчиков, Ервин Есен, Стефан Вучов, Андрея Андонова, Петя Колева, Ангелина Гаврилова, Валери Миленков, Елизабет Якимова, Мариана Крънчева, Мария Касабова, Стефка Табакова, Теодора Друмева, Таня Кацарова и Светлозар Тинев. Оркестърът на Държавна опера Пловдив изпълни с нелеката мелодика на руския композитор, за когото е казано, че „няма повест по-печална на света от музиката на Прокофиев“.

Премиерата на модерния балет е през 1940 г., а ролята на Жулиета поставя началото на легендата Галина Уланова . „Великолепната в стройността си постройка от лирични сцени, пълни със страст и чистота, но лишени от патос и сантимент, битови острохарактерни сцени, мадригални и бални епизоди, пълноценно въплъщава Шекспировото творение в съчетанието на мълчаливия говор на телата и възвишената музикална реч.

Далеч от хладната красота на класическия балетен жест, балетът налага един особен маниер, в който фигурите на танцуващите сякаш дават азбуката на един нов и различен, бих го нарекъл, танцувален хуманизъм“, отбелязва критикът Драгомир Йосифов.