Пенка Калинкова, театровед, журналист и автор на книгата „Оцеляващата” за 60-годишнината от основаването на Пловдивската опера 

„Мария от Буенос Айрес”  от Пиацола, стихове Хорасио Ферер, е едно връщане и потапяне в магичната атмосфера на латиноамериканската чувственост и меланхолия, в дъха, сенките и полумрака,  така познати и обикнати от магическия и магнетичен реализъм на Маркес, Фуентес, Кортасар, Борхес, Льоса, предпочитано превеждани и издавани от 60-те години на миналия век до днес... 

Разбира се, аржентинското танго и танго нуево на Пиацола са символни понятия. Историята на „Мария от Буенос Айрес” е едва ли не автобиографична за Пиацола. Автобиографична като отношение към тангото, като еманация на съдба и живот, като любовна история с първата изпълнителка на ролята на Мария, като революция в налагането на бандонеона. 

                                                  Фотографии: Alexander Богдан Thompson

Режисьорката Веселка Кунчева за пръв път поставя музикално-сценично произведение и то е нейн личен избор сред предложенията, направени от директорката на Пловдивската опера доц. Нина Найденова. Дори за един смел поет на сцената и в много личните моменти, като нея, сблъсъкът със сюрреалистичната творба на Пиацола и Ферер е изключително трудно преживяване. 

Но тя е оцеляла и ние наистина потъваме в една история, преизпълнена с любов, нега, мъка, страст, отчаяние и пак любов, любов, любов. И вяра. Опори на режисурата в конкретния случай са собственото й въображение, чувственост и успешен сценичен опит, но и дългогодишната й биография със сценографката Мариета Голомехова и хореографа Явор Кунчев. 

Към тях се е присъединил и диригентът от Опера Пловдив Константин Добройков. В експликацията си към представлението тя е описала много сетивно живо и вярно терзанията си в пътя към решението за спектакъла. То може да бъде само поетично със съответните средства на театъра и музиката. Защото Пиацола и Ферер митологизират историята на една танцьорка на танго, принудена да проституира, но и противопоставяща се на средата, до разтерзаването и спасението на Исус Христос. Всеки в своята вяра и обсесивност. 

Тези съдържателни паралели са сложили отпечатък и върху разпределението на ролите и  функциите. Основен е образът на Мария и тук Веселка Кунчева е направила изключително верен избор в лицето на Людмила Дяковска с нейната универсална сценична култура и дисциплина – тя е превъзходна певица с голям обем глас, но и танцьорка в широкия смисъл на думата. Прекрасна Людмила Дяковска! Тенорът  със силен и красив глас Момчил Караиванов и куклено-театралният актьор с невероятни пластически умения Живко Джуранов са като двете лица на един и същ човек – автор и влюбен. 

Дали са автобиографични за композитора Пиацола и поета Ферер? Вероятно. Не твърдя, че чувах достатъчно добре и разбирах в тънкости сюрреалистичните стихове на Ферер, те са изписани и на видеостена, но четенето от нея също е проблематично. А силата на текста е огромна, в него е заключено много. Третият много важен образ и изпълнител са бандонеонът /вид акордеон/ в ръцете на Калоян Куманов и на балетиста Диан Райчев, който се превръща в част от инструмента.

Двамата с Люси Дяковска сътворяват чудеса, танцът им заедно  като неотменна част от извивките на меха на бандонеона  е връх на въображението на хореографа  и на виртуозността на двамата изпълнители. Друг почти триков номер в хореографията на Явор Кунчев е танцът на обувките с ножове. Дублетните форми в хореографията на Явор Кунчев и в режисурата на Веселка Кунчева подсилват значението на един или друг такт, движение, образ. Артистични и оригинални хрумвания колкото щеш. В спектакъла участват  танцьори от балетната трупа и хористи на операта – специално ще отбележа Владо Ников, които произнасят текста на Ферер, но основният говорител е персонажът на Живко Джуранов. 

В сценографията на Мариета Голомехова  е използван прийомът на „театър в театър”, на движението като на филмова лента, когато върху етажите на  втората, вътрешносценична конструкция се  появяват едни или други образи. Има и елементи от кукления театър. Красиво е това безкрайно удължаване на ръцете на Мария, сякаш тя разтяга бандонеона, готова да прегърне и опрости греховете на всички, разпънали я на кръста. 

На финала Люси Дяковска  се появява и танцува с огромна червена пола, пълна с въздух. Тя прави чудеса с  това съоръжение, то се върти включително като знаме в нейните сръчни ръце. Битката за изкуството може да бъде спечелена, защото за Веселка Кунчева това е важната битка в спектакъла и въобще в творчеството. То може да бъде унижавано, подритвано, насилвано, но винаги оцелява. В спектакъла има няколко финала и те оставят впечатление, че режисьорката не може да се раздели сякаш с музиката на Пиацола и историята на Мария от Буенос Айрес. Оказа се, че всъщност така е по автор. Колко време ще се върти в стъпките на тангото Веселка Кунчева? 

Предполагам, че дълго още, защото съм сигурна, че въпреки особеностите и спецификите на творбата, спектакълът ще има дълъг сценичен живот. В същото време тя, както разбираме, се насочва вече към Оруел и неговата „1984”, която ще работи  с трупата на Старозагорския куклен театър. За нас остава да преживяваме и осмисляме едно необичайно и много изкусително представление на Пловдивската опера – „Мария от Буенос Айрес”. То е и част от артистичната програма на  Пловдив-Европейска столица на културата 2019.