Обичаните поети Маргарита Петкова и Добромир Банев ще представят съвместния си бестселър „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ на 18 юни от 14 часа в Културен център "Тракарт". Събитието е част от програмата на „Пловдив чете“.

Това е съвсем нова книга, основа на която са двете томчета „Абсурдни времена“. Преди десетина години те бяха в челото на топлистите за бестселъри в продължение на месеци. Новото издание не само събира стиховете от двата предишни тома, но и включва нови, непубликувани досега стихове, останали извън предишните издания заради свян или ненужни морални задръжки. Двамата изключителни поети могат да пишат за любовта и интелигентно-пиперливо-иронично, но никога не прекрачват границата на добрия вкус.

Лирическите герои в „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ бясно препускат през любовта, на която всички ние сме съпричастни в настоящото абсурдно време. Поетичният диалог следва собствен логичен сюжет, което стана повод да бъде поставен на голямата театрална сцена с участието на Нона Йотова и Петър Антонов. Едноименният спектакъл обиколи българските градове и продължава да се играе и днес при огромен успех.

В стиховете си Маргарита Петкова и Добромир Банев заявяват, че времената винаги са абсурдни, затова любовта е вечна. В поетичен диалог са показани всичките състояния на любовта – влюбване, страст, ревност към минали любими, недоверие, заядливост, летене в небесата на крилете на любовта….

В книгата припознаваме себе си такива, каквито сме се чувствали някога, или такива, каквито мечтаем да бъдем в компанията на човека до себе си. Егоизмът често надделява, но мисълта за любимите бързо ни отрезвява. Недоволството е непрестанен спътник, но споделената бутилка вино ни кара да погледнем към утрешния ден с нова надежда. Ревността ни погубва, но остава сигурен начин да заявим своята любов пред света. Скандали и целувки се редуват като дни, в които нищо няма да се повтори, или поне не по същия начин. Когато сме влюбени, ние сме образи от картини на Дега и Климт. Сцените от минало и настояще са като във филм, за който би завидял самият Тарантино.

Животът ни е психодиспансер, където намираме онзи, с когото „по лудост си приличаме“, за да упражним изконното си право да обичаме и да бъдем обичани. И за това никой не може да ни сочи с пръст. Единствено нашето легло може да ни съди. В името на любовта, която остава завинаги, независимо колко е позволила да вземем от нея.