Фотография: „Босилек за Драгинко”, Драматичен театър – Пловдив, 1979 г., Режисьор Любен Гройс, с Цветана Манева и Георги Василев 

Театралната общност отбелязва 84 години от рождението на един от най-забележителните български режисьори – Любен Гройс. Маестрото оставя изключително наследство, независимо че си отива от този свят едва на 48 г.

Съдбата на големия Гройс е неразривно свързана и с Пловдивския драматичен театър, където работи в периода от 1969 до 1979 г. Маестрото, който е член на Ваймарското Шекспирово научно общество,  работи в театъра, автор е на текстове за сцена, носител е на множество национални награди.

Ето какво споделя великият български режисьор пред театроведа и журналист Пенка Калинкова. Интервюто му е публикувано в емблематичния алманах „Тракия”, а по-късно и в книгата на Калинкова „Парчета театър, мигове живот":

„Когато постъпвах в Пловдивския театър през 1969 година, ме вълнуваше само една мисъл – отивам да работя! Мърморех си нещо от този род: ”Цялата голяма нива чака да бъде разорана…” Тук останах 10 години.Когато пък напущах театъра, нямах усещането,че прекъсвам нещо – работата ми, където и да е, нали е една и съща.Сега след тежките изпитания, които имах със здравето си, този 10-годишен период изведнъж доби ново значение за мене.Това е било най-завършеното, най-осмисленото, най-щастливото ми творческо време!

Имаше много грешки /от моя страна, разбира се/, много дилетантство, недостатъчна задълбоченост, изобщо доста лошо свършена или недовършена работа, за което безкрайно съжалявам. Но лавата е застинала, формите са непоправими.Аз мислех, че просто живея и работя в Пловдив, а то било съдбата ми.Не знам какво ме очаква занапред, човек си пожелава по-доброто – дано се сбъдне. Във всеки случай Пловдив в моя живот е сигурното, преживяното, ”спестеното за черни дни”. За сега това съм аз.  

Коя постановка ценя? Постановките ми в Пловдив са 16 на брой – от тях отделям “Нора”, ”Двамата веронци” и “Ти, който си в мен”.В тях имаше най-много откривателство и завършеност. В тях всички участници – от артиста до осветителя и суфльора – работеха като един. Отделните имена са само част от едно цяло. Нямаше затруднения, нямаше скандали, нямаше обърканост – съществуваше само един плавно разгръщащ се към крайната си цел творчески процес. Винаги когато театърът се е издигал над вътрешните си борби, над конюнктурните съображения, е имал щастливи премиери. Пожелавам точно такъв сплотен дух, такава успешна работа.

И още – режисьорите да не забравят Шекспир и Молиер.”