„Сцена в Jazz-a” ни потапя във философски размисъл за живота, изборите и артистичното. Цветан Алексиев и Димитър Василев, стъпиха на сцената на пловдивски клуб, за да разкажат своята „Лебедова песен”. Умелата режисура на Ростислав Георгиев провокира публиката да се замисли за това какво представлява актьорската професия, колко малко от нея виждаме и колко абсолютно слепи сме всъщност за цената й.

Времето, в което е писал Чехов, предполага, че един актьор на 68 години, вече би могъл да считан за „отиващ си”.  Категоричният мизансцен кореспондира до съвършенство с дълбоката изповед на героя. Той споделя живота и собствената си равносметка за престоя му в театъра. Нощта, празният театър и залата, която изглежда като черна, страшна бездна, налагат усещането за безнадеждност. Екзистенциалното увисване на един човек с нищото е предадено чрез метафорите бездомност и тъма.

Жертвата на изкуството встъпва в умопомрачително откровение за живота, актьорството, изборите, жертвите, провокирани  от края на един творчески път.

Героят се вкопчва във възможността за едно последно представление, в което да въплъти всички свои мечтания и копнежи по това какво би могло да бъде. ”Да провиди в тъмнината възможния друг театър, възможните други роли, до които така и не е успял да се докосне в изтеклия си вече живот. И преди да се сбогува с него – да изпее своята лебедова песен.“

Васил Василич Светловидов, на случайно наречен така, в крайна сметка достига просветлението. Освен болезнената равносметка, спектакълът въвежда и темата за предаване на щафетата. Сблъсъкът между  идеализма на младостта и заника на един творчески път, довежда до дълбокото прозрение, което Светловидов ще остави като наследство на Никита Иванич.

"Там, където има изкуство, където има талант, не съществува ни старост, ни самота, ни болести и самата смърт е наполовина."