„Скъпи зрители, изключете телефоните си, видео заснемането не е разрешено. Не поглеждайте колко показва часовникът”, това обяви запис преди всяко представление в театъра. Така започна и моноспектакълът на Христо Мутафчиев „Плач на ангел” в Камерната зала на Драмата, който е част от програмата на "Сцена на кръстопът".

За разлика от друг път Мутафчиев отправи и лично послание: „Чухте какво каза директорът на Народния театър. Изключете ги тези телефони, бе хора. За час и 20 минути ще се откъснете от живота отвън. То пък един живот! Живот като в онзи виц, роден на трафопост в Каспичан, където написали „Не влизай, опасно за живота”. А отдолу някой допълнил: „То егати и живота в Каспичан”.

После актьорът изрази преклонението си към автора на пиесата на Стефан Цанев и подчерта, че това е един от най-великите български драматурзи, а текстът се занимава с теми като свободата, живота и личните и не толкова избори на малкия човек, с нежеланието му да живее в измислена и грозно извратена свобода.

Началото на моноспектакъла обаче тръгна с проблем с декора, който Мутафчиев майсторски превърна в театър.

„Искате ли заедно да извикаме сценичния работник, за да поправи нещата”, попита той и всички дружно призоваха в залата да влезе Боряна. На сцената се появи друг неин колега, а докато той се бореше с проблема, Мутафчиев отново заразказва.

„Това ми се случва за втори път. Първият бе в Силистра.  Тогава се наложи да търсим сценичния работник по заведенията на главната улица, защото човекът вече беше седнал да си пие водката. Вие знаете ли какво означава това”, разсмя залата той. В крайна сметка проблемът бе отстранен и актьорът показа фантастична форма, разказвайки историята на своя герой Райчо – мъж, лежал в затвора цели 19 години за чуждо престъпление. И връщайки се към уж нормалния живот навън, разбира, че свободните са в затвора, а несвободните – навън. Затова започва да се моли на своя пазвантин – полицая Петър Петров да го пусне отново в неговата си килия 112.

Началото бе поставено с цитат на Плутарх: „Бедствията докарали страната до такова положение, че, отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство“. Екипът на спектакъла бе избрал интересно сценично решение – разказът вървеше чрез куклен театър. А думите на Райчо :„Чумата ли мина през махалата – не, демокрацията! Това е картината на носталгията на човека, отчаян от свободата”, стиснаха за гърлото присъстващите. И единственото спасение за всички – и герой, и публика, бе плачът на ангелите, който всички заедно чуха на финала на представлението.