от Божидар Чеков

Според мнозина френският е труден език. Не е толкова труден езикът, колкото е неговата употреба. Не са редки случаите, в които говорителите на правителството на френската република се впускат в допълнителни обяснения на изказванията на Франсоа Оланд, за да пояснят какво точно е искал да каже. По време на последната му обиколка в Карибите, почти се стигна до протести около речта му за „дългът на Франция” към бившите колонии.

Възможността за многопосочни тълкувания на една и съща мисъл е типична за френския език. Тази двойственост има дълбоки исторически и социални причини. Една от тях е може би фактът, че до XVI-ти век французите говорят на френски, но пишат на латински.

Във Франция няма „скандали”, има дебати. Те тлеят и рано или късно избухват. Силата им е слаба, средна или мощна, в зависимост от актуалността. Темата за „елита” например се разпалва периодично. Тя засяга едно основно противоречие в управленското разпределение на властта.

Революцията от 1789 г. е ликвидирала наследствената аристокрация и на нейно място „републиканците” са създали „нова”, благодарение на ситото на образователната система. Мнозинството министри, дипломати и управители на големи предприятия са бивши ученици на така наречените „Големи училища” – истинска люпилня за управляващи.

Независимо дали са част от десницата или левицата, матрицата на мислене и говорене на този елит е една и съща. Нейните членове не само, че учат и работят заедно, но понякога дори и се женят помежду си. Президентът Франсоа Оланд, който има 4 деца от съвместния си живот с министърката на екологията – Сеголен Роаял, е неин съученик. И двамата са завършили Висшата Административна Школа заедно с Доминик дьо Вилпен и бившия министър на финансите Мишел Сапен.

Събитията, които разтърсиха Франция през последните години, принудиха управляващите да се замислят сериозно за съвместния живот между католици, лаици и мюсюлмани. Типично по „френски” стрелите на медиите вместо да повдигнат въпроса за семейното обкръжение на учениците, се насочиха към образователната система.

Училището било виновно за провала на голяма част от децата на емигрантите, предимно на тези от арабски произход. Министърката на Образованието изготви проект за реформа на прогимназиалното образование и съответно го обнародва. Младата жена едва ли е предполагала, че нейните предложения ще повдигнат истинска буря и то от всички страни на политическата палитра.

Първата ѝ грешка е начина по който тя препоръчва преподаването на исляма. Подобно на изучаването на „сексуалните отношения”, което представя половете подобно на автомати, които се доближават и отдалечават, Мохамед вероятно ще бъде осветен само като историческа реалност.

Много по-голяма грешка на министърката е редът на преподаване на религиите, защото слага исляма една година преди католицизма. Третата грешка е нейната идея за премахване на „мъртвите езици” – древногръцки и латински. Станали символ на „елита”, защото са достъпни само за отличниците, тези непознати на голямата маса ученици – предмети, винаги са били трън в очите на левицата.

Моментът обаче беше лошо избран. Френското общество започва да гледа с безпокойство настъплението на ислямското присъствие и изяви. Бившата вече министърка на Образованието Нажа Белкасем е родена в Мароко. Самата тя е блестящ пример за успешна интеграция. Този факт е уважителен, но не е достатъчен.

Кореняците французи явно отказват банализирането и равнопоставеността на цивилизациите, което прозира в новата програма. Тук също подава носа си двойствеността на мисленето. Ако министърката не беше мюсюлманка, протестите срещу предложената от нея реформа едва ли биха достигнали настоящите върхове.

Дебатът взе непредполагаеми размери, защото зад темата за двата езика, изплува страхът на френското общество от загубата на културното предимство, което гръцкият и латински езици символизират. Самият президент Франсоа Оланд бе принуден да се притече на помощ, но всеобщият протест бе толкова масивен, че дори и той едва успя да укроти недоволството.

Колкото повече расте емигрантският наплив, толкова повече въпросът за идентичността на Франция прозира в разговорите на всички нива. В своя уводна статия вестник „Фигаро“ тръби открито: „От върховно значение е да изправим историята на крака! Да разобличим новата училищна програма, която омаловажава наследството на Луи XIV-ти и философите от века на Просвещението!

Да отхвърлим тенденциозните предпочитания към исляма и африканската империя на Мали! Ние няма да се нагърбваме с някаква ислямо-ориенталска ориентация на нашата идентичност! Ние няма да се откажем от нашата гръко-латинска култура, така както го препоръчва министърката на образованието!”

Маската на дипломатичния език пада и страховете от настъплението на друга съвсем чужда цивилизация излизат на повърхността. Двойнствеността става войнственост! За французите, тяхната култура е приемник на триъгълника „Атина – Константинопол - Рим”. Под „култура” обаче се крие дълбокото убеждение за предимството на католицизма и превръщането му в щит срещу исляма.

Изложбата „Епопея на тракийските царе” в Лувъра, която България показа преди няколко години, случайно или не, попадна точно навреме в коловоза на френската привързаност към корените на цивилизацията. Приемствеността между траки и елини, която организаторите на изложбата показват, е реална.

В продължение на 28 страници предназначени за медиите, раздадени по време на представянето, те документирано обосновават твърденията си. Посетителите на изложбата научават, че поради липсата на точно определени граници траки, одриси, скити, древни македонци и елини пътуват, воюват и търгуват в една територия от Егейско до Черно море.

Единственият народ, притежаващ писменост, са елините. В края на краищата тяхното влияние се оказва преобладаващо. Експонатите в Лувъра го доказват. Цокълът на културната идентичност на Франция, без да е оповестен, се подразбира. „Думам ти дъще – сещай се снахо!”

Макар и между редовете в Лувъра и съвсем открито във вестник „Фигаро“, французите не крият, че са приемници на гръко-латинската култура. Проблемът е, че там на „територията” където е намерена главата на Севт III-ти, след него, границите са еластични още няколко века.

Обитателите на това пространство продължават да воюват, но и да общуват помежду си. Хан Аспарух не е изтребил „траките”. Що се отнася до гръцката култура, нейното влияние е разнопосочно. Преди да поеме стръмния път към Рим и Париж, то се спира в Плиска и Охрид.

Българският Цар Борис I-ви приема християнството от Византия. Свети Кирил и Методий са византийски височайши свещеници, благодарение на които българите започват да пишат на собствен език още в IX-ти век. Поради това, България може да претендира, за приемственост спрямо Византия не по-малко от Франция.

Тези , които мислят, че „всичко това се знае”, бъркат. За повечето французи например християнски празници са само католическите. Те нямат нищо против православието, но в повечето случаи са учудени от липсата на информация по този въпрос. Знаят, че гърците са православни, но те са, както в много случаи в очите на французите, някакво изключение.

Още по-непонятна е кирилицата, която някои мислят за „иврит”. Няма съмнение, че България е най-малко познатата страна в Париж. Сложността на френския начин на мислене не улеснява комуникацията. Въпреки това щом като албанци, сърби и румънци успяват, ние също би трябвало да успеем. Археологичните богатства, с които България разполага, могат да помогнат много за опознаването на страната ни. Това ще стане само при условие, че изложбите с безценните находки не спират във времето преди Христа.

Кореспондентът на Plovdiv Time в Париж Божидар Чеков е известен журналист и писател. Дедите му дошли в нашата страна от Егейска и Вардарска Македония, били са участници в Илинденското въстание. След 9.ІХ.1944 г. някои от най-близките му роднини са вкарани в лагерите, защото с труд и пот станали собственици на ниви, лозя, мелници и фабрики за коприна. Чеков е юношески шампион на България по бокс. 

През септември 1968 г., едва 22-годишен, Божидар Чеков преминава границата. След двадесетдневни премеждия стига до Париж, където живее и досега. Завършва Висшия лицей по графика „Естиен“. Бил е директор по продажбите в хартиения завод "Лансе", близо до Гренобъл. Носител е на златен орден „Труд и почит“ на Франция.

Издал е няколко книги на български език, сред които „Стрелецът от Айфеловата кула“, „Третият светилник“ и „До Европа и назад“. Публикувал е статии в редица водещи печатни медии в България. През последните 15 години бе кореспондент на списание „Тема“.