Емигрантската благодарност към Франция

  • от PlovdivTime
  • 21:21, 31.07.2018

от Божидар Чеков, Париж 

Всеки стъпил на френска територия е получавал възможността да се реализира. С виза или без, Франция не гони никого. В сравнение с френското гостоприемство, преди 30 и повече години на всички врати за влизане в САЩ, полицаите ровеха в дебели хартиени справочници с имена преди да разрешат на посетителите да проникнат в страната на неограничените възможности.  Всеки, който имаше близка или далечна връзка с някаква комунистическа партия, биваше връщан обратно. След това излезе модата на лотарията за „зелена карта“. 

Никога Франция не е играла на томбола човешкото достойнство. По принцип и по традиция в страната на Волтер и Русо е забранено да се забранява. Тази предпоставка привлича като магнит всички лишени от творческа, икономическа или физическа свобода по местата, където са се родили. Никой от тях не идва с торби със злато. Повечето са с пробити обувки, празен стомах и износени дрехи. С малки изключения, след като се реализират, те не пестят своята признателност към втората родина. Някои скромно, други – блестящо. 

В „безжичната връзка“ на взаимност между новопристигнали и кореняци се крие ключът на успешната или на провалената интеграция. Примерът на примерите е Леонардо да Винчи. Най-известният „емигрант“ носи като зестра „Джокондата“, единствената завършена до край негова творба. Ако италианският майстор не беше прекосил Алпите на магаре, „Мона Лиза“ вероятно щеше да тъне в паяжини някъде около Милано. 

По време на Ренесанса Италианският ботуш изобилства с майстори на четката. Микеланджело, Тинторето, Рафаело, Каналето и десетки други са много по-плодотворни от „самотния бегач“. Леонардо обаче е гост на френския крал Франсоа Първи, ценител на изкуството. Така славата на „Мона Лиза“надхвърля завинаги всички останали творби.  Лувъра и милионите негови посетители превърнаха портрета в светило на световната живопис и култура. 

Щеше ли някой да се интересува от Пикасо, Дали и Ван Гог, ако и тримата не бяха предпочели да живеят и работят във Франция? 

Същата е съдбата на Фредерик Шопен, роден в окупираното първо от Австрия, после от Русия „Варшавско княжество“. Париж се превръща в трамплин за негова музика за удоволствие на цялото човечество. 

Винаги е имало зли езици около успехите на емигрантите и техните потомци. Доводът е винаги един и същ – те не са французи! Шопен е роден във Варшава. Да. Но там е напълно непознат и в последствие никога не се завръща в родното си място. Същата е съдбата на най-известната французойка – Мария Кюри, първата жена, чиито тленни останки влизат в Пантеона.  Френската изследователка Мария Кюри е наградена с две Нобелови награди, а не полякинята Мария Склодовска! 

Самият Наполеон започва да учи френски едва на 10-годишна възраст. Ако беше останал на неговия остров, нито Франция щеше да бъде същата, нито името му познато вън от семейното огнище. 

Доколко „галите“ са французи или французите „гали“ е въпрос, който остава завинаги отворен. За разлика от Хитлер, с доктрината за предимството на арийците над всички останали, злите езици са по-коварни и по-лицемерни. 

Густав Айфел е правнук на пруски дезертьор. „Чуждата кръв“, която тече във вените му, явно е била неприемлива за група интелектуалци начело с Ги дьо Мопасан. Те се противопоставят с всичка сила на строежа на Айфеловата кула, като я обявяват за железен комин върху лицето на Париж!  За щастие разумът във Франция винаги печели. Може би побеждава е по-точната дума, защото при всички трудни за Франция моменти емигрантите и кореняци французи са били заедно на барикадите или в окопите. 

В западната част на Париж се намира „Монт Валериен“. Там през февруари 1944 г. е разстрелян от хитлеристите партизанският отряд с командир Мисак Манукян. Отрядът се състои от 22 емигранти и един кореняк французин. Който не е живял във Франция, трудно би разбрал многоетническата сплав на френското общество. 

Когато Ан Идалго – родена испанка, бе избрана за кметица на Париж, нито един глас не се чу относно нейния произход. Благодарение най-вече на нея френската столица ще организира Олимпийските игри през 2024 г. 

Париж е познат като център на културата и изкуството. Спортът също е култура и то по-демократична от всички изложби и концерти взети заедно. Участието на емигрантските потомци във всички спортни дисциплини винаги е било масивно. Френската спортна школа е машина за интеграция. В много случаи тя се превръща в социален трамплин за децата на емигрантите. 

Кварталните и градски клубове пръснати по територията на страната подготвят бъдещите шампиони.Резултатите им радват цялото общество и никой не пита откъде е дошъл бащата на този или онзи. 

Трикратният олимпийски шампион Жан Клод Кили е син на емигрант.Световният рекордьор на 110 м бягане Ги Дрю и бегачът на дълги разстояния Мишел Жази - също. Най-известният френски боксьор – световния шампион Марсел Сердан, е роден в Мароко. Отборът по хандбал на Франция, многократен световен и олимпийски шампион е воден от братята Лука и Никола Карабатич. Кристина Младенович в момента е ракета номер 1 на Франция. Дълъг е списъкът на спортистите, станали символ на тази рядка и естествена  възвръщаемост между тях и системата на страната, подслонила родителите им. 

Тази година Франция спечели по блестящ начин Световното първенство в Москва. Световен шампион не се става случайно. Този резултат припомни, че Франция е била и остава футболна нация. Англия е измислила играта и нейните правила, но французинът Жюл Риме е този, който организира първото световно първенство през 1930 г. От тогава до днес, френската футболна школа запазва своята специфика. С времето тя еволюира, но остава различна от южноамериканската, английската и немската. 

Нейни представители са „френските швейцарци“ Жорж дьо Режибюс, Луи Айер и Шарл Шампо, които поставят основите на футбола в България. Френските журналисти винаги са виждали общи черти между българския и френския футбол. Те дори наричаха през шейсетте години Иван Колев – българския Реймонд Копа. 

Въпреки убедителното френско футболно минало, победата на „петлите“ е най-голямата изненада на първенството в Москва. Ако има един човек, който да е вярвал в тази победата, това е със сигурност Дидие Дешан. Световен шампион през 1998 г.,френският треньор съумя да формира група талантливи младежи, да ги дисциплинира и да вдъхне вяра на всеки във възможностите му. 

Отстрани без колебание от националния отбор Карим Бензема и Франк Рибери, забъркани в секс скандали, и постави като условие за национална представителност моралния облик на спортиста. Обвинен в „расизъм“,Дешан остана верен на убежденията си и глух към упреците. На практика той опроверга всички скептици, които предричат социална обреченост на младежите родени в гетата. 

Франция дава, но в кошара не вкарва!  Да, не всичко е розово във френските предградия,особено за тези, които спят до обяд. 

Злите езици определят успеха като „африкански“? Ако „африканската нишка“ беше достатъчна, за да станат шампиони, африканските отбори отдавна щяха да доминират Световното по футбол и не само него. Фактите обаче са други! 

Младежи от африкански произход, родени във Франция, минали през френската школа, оформени от френската система, станаха шампиони. Този отбор е толкова африкански, колкото отборът воден от Раймонд Копа (Копашевски), класирал се трети на световното в Швеция през 1958 г., е полски. 

Злите езици могат също да определят световните шампиони от 1998 година за алжирски отбор заради алжирския произход на Зинедин Зидан. Гласовете им бледнеят пред радостта на французите от успеха на етническата палитра на младите футболисти. Всички те, с едно две изключения, са деца на емигранти. Някои от немски произход, други от  американски. 

Африканците са най-видимите по разбираеми причини. Сплотени помежду си, с безрезервната поддръжка на френското общество, те изпълниха завета на един друг емигрантски потомък – Густав Айфел: „Ще дам на Франция – за нейното знаме, най-високата мачта в света!“.