от Паулина Гегова

Старинен Пловдив е наситен с архитектурни богатства от възрожденския период. Именно те го превръщат в архитектурно-исторически резерват, който е любима дестинация на кореняци и туристи за разходки.

Несъмнено една от най-открояващите се с величие къщи в Стария град е Куюмджиевата, наричана още Царска, заради пищните си размери. Тя се обляга на римска стена, датираща от над 2000 години, и заема 570 кв.м. площ.

В наши дни е стопанисвана от Регионален етнографски музей Пловдив, чиято история вече ви разказахме, но не и как се стига до там. Първоначално къщата е била собственост на Аргир Куюмджиоглу, но преди да я построи, той е живял в друга, останала като наследство от тъща му. Всъщност основна фигура в съдбата му изиграл по-големият брат Иван Куюмджиоглу. Преди да стане виден български търговец, Аргир Куюмджиоглу е имал период на безпаричие. Бил е баща на осем деца, а отгоре на всичкото е изпаднал в дългове, които не е можел да погаси.

Поради тази причина, брат му Иван го е подпомагал като му отпускал безлихвени заеми в размер на 400 000 – 500 000 гроша. Впоследствие му дал и своята мюрия в Анадола, от която Аргир е започнал да изнася морска пяна за правене на чибуци и лули във Виена. Първоначално я е продавал на безценица, за да фалират останалите предприемачи, а когато това станало, наложил името си като един от най-просперитетните търговци. Отворил своя търговска къща във Виена и се замогнал.

Двадесет години по-късно, той купува имот в Стария град, на мястото на сегашния клюкарник, защото наследствената къща от тъща му била вехта, и започва строеж. Преданието говори, че е броил цяла тава златни махмурлии на майстор Хаджи Георги Станчовски от село Костово и само за десет месеца той издигнал къщата. Така през 1847 г. се появила Куюмджиевата къща, разказва директорът на Етнографския музей доц. д-р Ангел Янков.

През втората половина на 1920-те години къщата става собственост на тютюнотърговеца Антонио Коларо, за когото всички мислели, че е с италиански произход, но документални справки откриват, че е родом от Русе. Той полага основите за превръщането й в тютюнев склад, но след Първата световна война има бум на тютюнопроизводството. Фабриките никнат една след друга като гъби, но малко от тях оцеляват.

Антонио Коларо губи сградата заради неплатени данъци към държавата и тя се оказва собственост на Министерството на държавните имоти. Малко след това е пусната на търг, срещу който тогавашният кмет на Пловдив Божидар Здравков роптае, защото вярва силно, че къщата трябва да е новият дом на Етнографския музей, който тогава безуспешно се е помещавал на склад в Народната библиотека.

Кметът отива на търга и убеждава купувачите да се откажат от постройката, карайки ги да осъзнаят каузата, за която се бори. На следващия ден отива в София. След дълги разговори и дипломации, втори търг не е насрочен, а къщата е прехвърлена на Министерството на народното просвещение. То я отдава на Пловдивска община за Общинска къща музей през есента на 1838 г.

От този момент до сега, сградата винаги е приютявала музей с историческо и етнографско наследство, макар да е преминавала през много кризисни периоди, смяна на стопани, имена, умрели надежди и нов кураж. И всичко това, за да можем да й е насладим в наши дни, по-красива и по-пълна на съдържание от всякога. Като възродена от пепелта!