от Паулина Гегова

Хълмът на освободителите, по-познат като Бунарджика, е второто по височина тепе в Пловдив, от чиито върхове се вижда не само целия град, но и част от Тракийското поле и Родопа планина. Гледките наистина са впечатляващи, но също толкова впечатляващи са и тайните или открояващи се красоти на тепето-гора, най-зеленото от всички останали.

Исторически данни твърдят, че първото му име било Пурд, дадено от траките. По-късно гърците го наричали Криниос, а в последствие османците са наложили и познатото ни сега име Бунарджик, произлизащо от „бунар“. И трите думи означават „извор“. Хълмът е нарицателен за активните в миналото извори и чешми, а на самия връх бих издълбан голям басейн, в който се събирала водата от Родопите, преди да продължи надолу към Трихълмието. Сега някои от тези чешмички не функционират, басейнът е само замъглен спомен от историческите хроники.

Но освен чешми, тепето е богато и на бункери, в които пловдивчани са се криели по време на не една война. Ако сте късметлия и случайно или целенасочено откриете един такъв бункер, ще видите, че те са издълбани надолу в скалистата почва в цилиндрична форма. Приличащи на кладенец, в които сега не е останало нищо освен пизрачен прах и мръсотия.

Друг забележителен факт за Бунарджика е, че през 1892 г. княз Фердинанд се влюбил в „белия дроб“ на Пловдив и пожелал от Общината да му го отдаде, за да издигне на него огромен дворцов комплекс с резервати, водопади, редки представители на флората и фауната и езера. В следващите години се водели дела от собствениците на имоти в парка, дошли войните, а през 1918 г. Фердинанд напуснал България и това окончателно секнало мечтите му за дворец по френски прототип.

Всъщност, истинското преобразяване на Хълма на освободителите в най-големия и красив природен парк започнало през 1933 г. под инициативата на кмета Божидар Здравков. След много пречки, държавна бюрокрация и липса на финанси, за две години Бунарджика бил облагороден за чудо и приказ със стъпала, алеи, басейни, нови водопади и какво ли още не, а през 1940 г. в нишите на растителността се разхождали елени и сърни.

Известно е, че на върха на хълма се извисява паметникът Альоша, който е омразен на мнозина пловдивчани, други не му обръщат внимание. Той е построен през 1954 г. с височина 10,5 м. Гранитната статуя е създадена от архитектите Борис Марков, Петър Цветков, Николай Марангозов, скулпторите Васил Радославов, Георги Коцев, Иван Топалов, Александър Занков и каменоделците Сашо Спасов, Вълчо Кадийски, Григор Михов.

Идеята за паметник на Съветската армия идва още през 1948 г. На пиедестала му са гравирани словата: „Слава на непобедимата съветска армия освободителка“. След падането на социализма, се правят няколко опита за премахване на паметника, всичките безуспешни. Легендата разправя, че Альоша е бил руски войник, който се вкаменил на върха на тепето при вида на убитите си другари.

Сега Бунарджика е изгубил миналото си величие. Разбира се, е все така красив, митичен, любим на пловдивчани за отдих и разходка, но занемарен, обрасъл и неподдържан. Алеята в подножието е спретната, с детски площадки и зони за кучета. Катерички игриво подскачат от дърво на дърво, а в хубаво време музика се лее от Летния театър.

Но колкото по-нагоре се изкачваш, толкова повече забелязваш нашарените със спрейове акведукти, бурените и боклуците, „складирани“ по каменната настилка. Преди два месеца кметът на район „Централен“ Георги Стаменов заяви, че предстои да се сформира комисия от Общината за поддръжка на парка и възвръщането му към първоначалния блясък, с който се е откроявал. Ние искрено се надяваме това да се случи и зорко ще следим развитието на направеното обещание. А до тогава ще продължим да изследваме малките тайни на най-красивия пловдивски хълм.