„Пълна заблуда е, че през вековете Трифон Зарезан се е празнувал на 14 февруари. Винаги се е празнувал на 1 февруари. На 14 февруари сме го отбелязвали само между 1916 и 1968 г. След това даже и БПЦ минава по новия стил. На 14 февруари има Ден на лозаря. Затова се празнува от 1 до 14 февруари, за да няма кавги и разправии“, казва директорът на Етнографския музей в Пловдив доц. д-р Ангел Янков.

Навръх винарския празник в музей бе пресъздаден древният обичай по зарязване на лозите. Още по-любопитна се оказа специално подредената изложба „От Дионис до Трифон“, в която специалистите проследяват култа към виното и божествените му проявления от най-дълбоката древност.

„От незапомнени времена най-почитаният бог по нашите земи е Дионис, независимо дали в образа на Сабазий или Загрей. Той има пряка връзка  с християнския светец Трифон, който неслучайно идва да изземе функциите на древния почитан бог“, обяснява уредникът Грозделина Георгиева.

Античните автори смятат, че Мала Азия е родина на Дионис. Оттам божеството навлиза в Тракия и Македония, а след това преминава и в Гърция. Повечето рисувани сцени от атическата керамика у нас показват вакхическите оргии или пиршествата, свързани с Дионис. Почитан е като бог на виното и веселието, но, ако е обиден, може да подлуди човек.

Този двузначен образ всява страх и преклонение едновременно. Лично Александър Велики отива да се поклони на централното светилище на Дионис в свещената планина Родопа. Дионис е припознат като най-таченото тракийско божество. Празниците в чест на Дионис съвпадат с пробуждането на природата. Той олицетворява непрекъснатия жизнен цикъл.

В едната си ръка Дионис държи тирс - жезъл с шишарка отгоре, а в другата му е кантаросът, пълен с вино. Венецът от лозови и бръшлянени листа също е задължителен негов атрибут. Богът винаги е придружен от шумна свита на сатири, силени и менади. Неговият празник се отбелязва с пиене, песни и танци.

Особено интересна е едва от легендите за смъртта на бога - детето на Зевс било разкъсано от отмъстителните титани, които се страхували да не би Дионис да наследи баща си на Олимп. В битка срещу тях разяреният Зевс ги победил и изпепелил, а от техния прах се родили хората. Тази, история, която обяснява двояката човешка природа, е в основата на Дионисиевите мистерии. Тя внушава, че хората са наследили телесната си обвивка от титаните, а божествения си дух - от Дионис.

Отглеждането на лозя и правенето на вино са познати по нашите земи от най-дълбока древност. Според Плиний Старий и Страбон култивирането на лозата е дело на тракиеца Евмолп. Още през VIII век пр. Хр. Омир възпява изобилието и превъзходните качества на тракийското вино. Поетът споделя, че „гърците, когато искаха да пият от това червено, сладко като мед вино... смесваха го с 12 пъти повече вода и от кратера се разнасяше приятно, божествено благоухание“.

Траките са го пили неразредено. Мъжете са пиели на празник, както и преди да влязат в бой - да добият сила и смелост. Свидетелство за уменията на тракийските винари е легендата за цар Мидас и горския дух Силен. Никой не можел да го хване, но когато царят разбрал за любовта на Силен към виното, напълнил един каменен басейн с питието и успял да го опие и плени.

Античните автори възхваляват тракийското вино, но не посочват местата и сортовете грозде, които са разпространени там. През I век пр. Хр. Помпоний Мела пише, че в Тракия „често се срещата лозата, но нейният плод узрява и омеква само тогава, когато лозарите, покривайки я с листа, са я спасили от студа“.

На много места в България се срещат шарапани за събиране и преработка на гроздето от тракийската епоха. Някога траките са пиели вино от скифоси, киликси, аскоси, бокали, ритони и фиали. Пренасяли са го по море в големи амфори, складирани в корабите.

Използването на грозде и гроздов сок за медицински цели и познато отдавна. Много антични и средновековни философи и лекари говорят за това. За лечебните свойства на виното разказва и легенда за жената на източен владетел, която не могла да се избави от силно главоболие. Тя решила да изпие чаша с отровното червено питие, употребявано само от мъже. Но ферментиралият сок се оказал цяр за нейната глава.

Още траките открили вълшебната сила на виното, в което добавяли билки, гъби и други упойващи вещества. Гърците първи обърнали внимание на лечебните свойства на виното, както и на полезните и вредни количества изпит алкохол. Всеизвестна е максимата на Хипократ, който казва: „Храненето да бъде твое лечение, а твоето лечение - твоята храна“.

Виното не се получава чрез дестилация и затова съдържа много биологично активни вещества. Смята се, че подобрява циркулацията на кръвта, ликвидира екземите, укрепва сърцето, подобрява апетита, лекува болките в ставите и балансира енергиите в организма. Гроздето е определяно като съвършена храна.

От библейските времена на религиозните церемонии задължително присъства вино. То е наричано еликсир на вечния живот, свещен дар от боговете и начин за общуване с тях.

Пиенето на вино е приемане на животворна сила. Затова с първото си чудо на сватбата в Кана Галилейска Иисус превръща водата във вино. Последното чудо на Сина Божий също е свързано с виното. На тайната вечеря с чаша вино в ръка Той казва: "Пийте от нея всички, защото това е моята кръв, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете". (Матей 26:27-29).

Чрез приемането на няколко капки вино и късче хляб вярващите се причестяват и стават чада на църквата. Виното замества кръвта, а хлябът - тялото Господне. В християнското богослужение този ритуал се нарича "евхаристия" и означава благодарност.

Бог Дионис е дошъл от Фригия, област в Мала Азия. Новата християнска религия е трябвало да замести езическото божество с подобен персонаж, роден по същите места. Такъв е свети Трифон. Той е увенчан със славата на чудодеен лечител от император Гордиан и е погубен заради вярата си от следващия владетел на Рим.

В народните представи Трифон се възприема като християнски вариант на Дионис. Той унаследява функциите на езическото божество. По тази причина християнският светец става покровител на земеделието, градините и лозята.

В един стар апокриф се разказва, че бащата на Трифон бил прочут винар. От ранно детство Трифон усвоил тънкостите на занаята, а и често помагал на нуждаещите се с чудодейните си сили. Затова още от младежките му години лозарите и винарите го приемали за свой защитник.

Учителят Н. Блъсков съобщава през 1872 г., че в някои села и градове денят на св. Трифон се смятал „от Великден по-напред“. На тоя ден „празник на кръчмарския еснаф не може никой да отвори или да продаде за пет пари нещо“, защото имало глоба от 2 до 5 оки восък за нарушителите. Всички разчитат на благоволението на светеца. Освен това лозарите и градинарите се боят светецът да не разсипе реколтата, а бакалите и кръчмарите - да не им развали виното.

Основен обреден момент в празника Трифон Зарезан е зарязването и закройването на лозите, с което ритуално се открива новата стопанска година. Рано сутринта на празника мъжете се събират на групи и с кавали и гайди отиват към лозята. Всеки носи храна, обикновено варена или печена кокошка, обреден хляб и бъклица, пълна с вино.

Всеки стопанин най-напред се прекръства три пъти, обърнат на изток. След това зарязва три пръчки от лозето, полива ги с вино и благославя. Но отделни места се разиграва диалог с магическо значение.

Някой пита на висок глас: „Трифоне, къде си?“, а друг отговаря: „Под лозата не се виждам от грозде“. Първият казва: „Догодина хич да не се виждаш“.След зарязването, мъжете палят огън, около който нареждат трапезата. Вдига се голяма веселба, придружена с песни и хора.

Обичаят да се избира „цар на лозята“ в деня на свети Трифон е познат само в Северна България. Неговите корени трябва да се търсят в предпролетните празници в чест на Бог Дионис. След зарязването лозарите слагат на полето трапезата с хляба, кокошките и виното, китка босилек, увита с червен конец, и три пръчки от лоза.

Тогава най-старият казва: „Кой е честит, нека поеме китката и да бъде Трифон /или цар/“. Гледа се при избора царят да бъде по-заможен и щедър човек, но още по-важно е да минава за късметлия, тоест през неговото царуване да е имало голямо плодородие по лозята.

Когато се свърши яденето и пиенето, всички тръгват обратно към селото. Царят се окичва с венец от лозови пръчки на главата, а друг е препасан през раменете. Той се вози на колесар, теглен от лозарите. Шествието спира при всяка къща, а домакинът изнася котел с вино и черпи наред. Колкото вино остане в съда, плисва го върху царя с думите: „Хайде нека е берекет, да прелива през прагове“. Царят отговаря: „Амин“. Той стига до дома си мокър.

Този обичай с изливането на виното върху главата на царя води началото си от Древна Тракия. Описан е от древногръцкия автор Ксенофонт в 400 г. пр. Хр. Той разказва за гостуването си при Севт II, който след като пил вино от рог, излял остатъка върху себе си.

Георги и ламята

Извади си цветен Георги,

извади си остра сабя

та замахна и отсече,

та отсече до три глави,

та бликнали, та потекли,

та потекли до три реки:

първа река жълто жито,

друга река руйно вино,

трета река мед и масло.

Гергьовска песен

В българската народна култура трапеза без вино не бива. Тя не може да се прекади, ако на нея няма вино. С него посрещат коледарите и кукерите, пак с него черпят полазника, бабата-акушерка на Бабинден, кръстниците и по-възрастните роднини на Прошка, кумовете на сватбата и т.н.

С вино се умилостивяват демонични сили и болести, а на курбани, служби и сборове, то се лее в изобилие. Когато жената ражда, й се дава вино, за да роди леко. С вино се скрепява съюзът между двама (съпрузи, побратими, посестрими), за да ги свърже „кръвта“. Пред къщния праг младоженците отпиват от менчето с вино, за да няма караници в дома.

При смърт с него се прелива гроба, за да се умилостиви земята и да приеме покойника. Така тленният човек се връща отново в лоното на природата. В своя „Календар на виното“ архимандрит Герасим отбелязва, че неговата употреба е разрешена и благословена от църквата 240 дни в годината. Затова той възкликва: "Блазе на българите! Две трети от годишния календарен фонд е посветен на виното. Наздраве!"

„Някои казват: Виното е любов. До, под влияние на 14 февруари може би, но преди всичко виното е живот“, заключава директорът на Етнографския музей в Пловдив Ангел Янков.